Мама и татко: Полово допълване и отглеждането на деца: науката и традицията са в съгласие

Полово допълване и отглеждането на деца: науката и традицията са в съгласие

обратно към докладите

Алберт Дийн Бърд, Ph.D. MBA, MPH*

S. J. QUINNEY COLLEGE OF LAW

Journal Of Law & Family Studies

University Of Utah

VOLUME 6 NUMBER 2

I. УВОД

Схващането че всички "семейни форми" са равни или еднакво полезни и здравословни за деца не е научно обосновано. Няма по-добър пример от изчерпателните изследвания на деца отгледани от самотни родители. Най-авторитетните доказателства показват че при деца, които растат само с един родител (най-често самотна майка) вероятността да отпаднат от училище е два пъти по-голяма, вероятността да са извън училище и без работа е 40% голяма, а вероятността да забременеят докато са още непълнолетни е 250% по-голяма. Тези статистики не се дължат на по-ниския социално-икономически статус на децата на самотни родители тъй като резултатите от изследванията са взели предвид и коригирали за фактори като раса, пол, образование на родителя, брой братя/сестри и местожителство. (McLanahan & Sandefur, 1994). Ако разгледаме тези статистики по-подробно ще видим че вероятността извънбрачните деца да живеят в беднотия е пет пъти по-голяма в сравнение с деца които са отгледани в брачна семейна среда. Освен това, при извънбрачните деца вероятността от прихиатрични проблеми по време на пубертета е 2-3 пъти по-голяма (Popenoe, 1996). Проследявайки статистиките по-нататък, ранната сексуална активност представлява голяма опасност за деца в юношеска възраст. Приблизително 25% от всички случаи на болести предавани по полов път (БППП) в САЩ са сред подрастващи. В сравненние с мъжете, жените два пъти по-често се разболяват от гонорея, хламидия и хепатит.

Много БППП увеличават риска от някои ракови заболявания и безплодие. Някои БППП се предават на детето от майката при раждане. Макар че е ясно че има случаи когато деца на самотни родители се представят добре, тези случаи са по-скоро изключение а не правило. Данните при болшинството деца отгледани от самотни родители показват че тази семейна форма излага децата на значителни рискове. (Popenoe, 1996).

A. Дву-половото родителство подкрепя ли децата?

Няма факт, който да е по-убедително установен в социалните науки от следния: Вземайки предвид всички променливи, децата са най-добре, когато се отглеждат в дом с бракосъчетани майка и баща. Дейвид Попеное (David Popenoe, 1996) обобщава изследвания: "социалната наука почти никога не е напълно категорична, но в три десетилетия работа като социолог, аз знам за малко други случаи при които доказателствата са толкова категорични в подкрепа на едната страна: Като цяло, за децата, семейства с двама родители са за предпочитане пред семейства с един родител (стр. 176).

Децата по-добре се справят с различните етапи на своето развитие, имат по-здрава полова идентичност, справят се по-добре в училище и имат по-малко емоционални разстройства когато са отгледани от двуполови родители. Това заключение, подкрепено от множество изследвания проведени в течение на десетилетия, ясно показва разликата между половете когато става въпрос за отглеждането и възпитаването на деца. Мъжете и жените допринасят по различен начин за здравословното развитие на децата. Изследванията многократно подкрепят извода, че най-ефективното родителство е силно изразително и много взискателно (Баумрид; Baumrind, 1991 г.). Високо изразително и инструментално родителство предоставя на децата вид общуване който се характеризира с всеобхватност и свързаност, както и устрем за независимост и самостоятелност. Този основен принос за оптималното развитие на децата е практически невъзможен за един сам мъж или една сама жена (Грийнбергер; Greenberger, 1984). Децата научават за отношенията между мъже и жени чрез модела на родителите си. Взаимоотношенията между родителите показват на децата модел за брак - най-значимата връзка която повечето хора ще имат през живота си.

Допълване между родителите се вижда с просто око когато се сравнява родителския подход на бащата с този на майката. Бащите не само допълват майките, изследванията показват че участието на бащата в живота не децата е необходимо за оптималното възпитаване на деца. Например, майките са гъвкави, топли и проявяват съчувствие, докато бащите са по-директивни, предсказуеми и последователни. Изследванията на Роси (Rossi, 1987) показват че майките по-добре различават лицевите изражения на бебетата, държат ги по нежен начин и ги успокояват с гласа си (стр. 113). Бащите по-често наблягат на игри. Различните игрови занимавки явно са критични за по-нататъчното развитие (Yogman, 1982).

Изследване на Мариса Дайнер (Marissa Diener, 2002) от университета в Юта показва че бебета на възраст една година, които имат близка връзка с бащите си са по-устойчиви на стрес в сравнение с другите бебета. Бебета които са имали сигурни взаимоотношения с бащите си използват повече психични стратегии чрез които редуцират или избягват негативните състояния. Заключението на Дайнер е че "може да има нещо уникално за бащите което дава на децата различни възможности да регулират чувствата си "(Broughton, 2002 p. Al).

Мъжки и женски разлики се появяват и в начина по който майки и бащи държат и докосват бебета. Майките по-често използват докосването за да успокоят новородените. Когато майката вдигне детето, тя го доближава до гърдите си, предоставяйки му топлина, удобство, сигурност и защита. Бащите по-често докосват детето за да го стимулират. Бащите обикновено държат детето на ръка разстояние пред себе си, правят зрителен контракт, подхвърлят детето във въздуха или го прегръщат така че детето гледа отвъд рамото на бащата. Шапиро (Shapiro) отбелязва че тези "татковски хватки" подчертават усещане за свобода (1994).

Кларк-Стюарт (Clarke-Stewart, 1980) отбелязва разлики в начина по който майките и бащите играят с децата. Майките са склонни да играят на нивото на детето. Майката дава възможност детето да насочва играта, да упражнява контрол, да напредва със собствено темпо. Подходът на бащата прилича на отношенията между ученик и учител. Бащите са по-буйни, по-често наблягат на физическата игра. Всъщност, липсата на физическа игра се появява непропорционално сред момчета които имат полови смущения. Освен това, Кларк-Стюарт отбелязва че ползите от тези физически игри се появяват в различни сфери на детското развитие, от управлението на емоциите до интелектуалните и академични постижения. Интересно е, че игрите с баща са свързани с развитието на социално приемливи форми на поведение и вместо да развива насилие и агресия, по-скоро създава у децата чувство за самоконтрол. Децата които играят с бащите си бързо научат че хапене, ритане и други форми на физическо насилие не са приемливи. Децата се учат как да разпознават и управляват емоции в контекста на игра с бащите си, а подобни игри предлагат на децата възможности да разпознаят и реагират подходящо на емоции (Кромуел & Лепер; Cromwell & Leper, 1994).

Има полови разлики в родителския подход към дисциплината. Подходът на бащите е по-скоро твърд, разчитащ на правила и принципи. Подходът на майките е по-скоро ориентиран към отзивчивостта, включващ повече преговаряне и зачитане на контекста и настроението на детето. Майките по-често разчитат на интуитивно разбиране на нуждите на детето и неговото моментно емоционално състояние. Гилиган (Gilligan, 1982) заключава че различията между бащинските и майчинските подходи към дисциплина се коренят в основните разлики между мъжете и жените в техните морални сетива. Мъжете наблягат на справедливостта и правилата, докато жените наблягат на разбирането и съчувствието.

Важният принос на майките за здравословното развитие на децата отдавна е осъзнат. Няма нито уважавана прихологична теория, нито емпирично изследване което да отрича ролята на майката за нормалното развитие на децата. По-новите изследвания потвърждават важната роля на бащата в родителския процес. Изследвания като това проведено от Прует (Pruett, 1987) стигат до заключението че новородените деца които са играли с бащите си са получили по-високи резултати на тест за умствено и двигателно развитие. Парк (Parke, 1981) отбелязва, че бебета чиито бащи са прекарали повече време с тях са били по-социално отзивчиви и по-способни да издържат на стресови ситуации в сравнение с бебета лишени от значително взаимодействие с бащите си. Втора жена не може да се превърне в баща. В действителност, Маклахан и Сандефур (McLanahan и Sandefur, 1994) са установили че деца които живеят с майка си и баба се справят по-зле като тийнейджъри в сравнение с подрастващи които са живели само с един родител. Билър (Biller, 1993) заключава, че мъжете които са били лишени от бащинска грижа през детството си са по-склонни към прекалено мъжествено, агресивно поведение на по-късен етап от живота. Неговото изследване, базирано на повече от 1000 източници, многократно показва положителното влияние на бащите върху децата.

Прует (Pruett, 1993) обобщава изследванията на Ерик Ериксън (Erik Erikson), един от най-уважаваните психолози в света, който отбеляза че майките и бащите обичат по различен начин. Любовта на бащата се характеризира с инструменталност и повече очаквания, докато любовта на майката е по-грижовна, изразителна и интегративна. Майките се грижат за малките си. Бащите ги пазят. Майките отглеждат, бащите преговарят. Бащите наблягат на извън-семейните взаимоотношения, социални умения и развитие на приятелства. Подрастващите, които са в добри отношения с бащите си са с по-добре социални умения, по-самоуверени и по-сигурни в собствените си възможности.

Какви се последствията когато ги няма бащите? Според Алфред Масер, (Alfred Masser) психиатър в болницата Нортсайд (Northside Hospital) в Атланта, все повече и повече деца които търсят психиатрична помощ страдат от глад за баща (1989). Изследователят Бланкенхорн (Blankenhorn, 1995) е стигнал до извода, че т. нар. “глад за баща” е основната причина за спадащото качество на живот на децата и се свързва със социално проблеми като ранна бременност, блудства с деца и домашно насилие срещу жени.

Въз основа на изчерпателни изследвания провеждани в продължения на десетилетия, важността на майките за здравословното развитие на децата е безспорна. Изследвания проведени наскоро предоставят ясни и убедителни доказателства за важната роля на бащата за здравословното развитие на децата. Също толкова убедителни са доказателствата относно последствията при липсата на баща - както за децата, така и за обществото като цяло. По-слабо известни са последствията за децата при липса на майка.

Въпреки множеството доказателства относно значението на майките и бащите за здравословното развитие на деца, в професионалната литература има опити да се размият линиите между половете и да се твърди че нито майки нито бащи са необходими на децата. Тези доклади стават все по-агресивни в своята активистка цел. Може би най-смелата подобна статия се появява в списанието флагман на Американската психологична асоциация през 1999 г. В статия озаглавена "Деконструиране на необходимия баща" (Deconstructing the Essential Father) авторите твърдят че "нито бащите, нито майките са необходими за развитието на детето и отговорно бащинство може да има в различни семейни структури" (Силвърстийн и Аурбах; Silverstein & Auerbach, стр. 397).

Като защитници на хомосексуалното родителство, Силвърстийн и Аурбах подкрепят "нормалността" на теорията за хомосексуално родителство чрез техните наблюдения върху поведението на животни. Те наблюдават навиците на някои маймунски видове в Южна Америка за да подкрепят становището си че хомосексуалното родителство може да е положително за деца. “Мармосетите [вид маймуни] показват как, в рамките на определен биологичен контекст, оптимално отглеждане на деца може да се постигне с бащи като главни действащи лица и минимално участие от страна на майките. Човешки примери за това предложение включват семейства на самотни бащи или семейство от гейове.” (стр. 400) Аз не съм сигурен, че животински модели са добри модели за хората. Все пак, Силвърстийн и Аурбах пишат следното: “Ние признаваме че нашия прочит на научната литература подкрепя нашия политически дневен ред. Нашата цел е да осигурим политически инициативи които да помагат на мъжа в ролята му на баща без да дискриминираме жените и еднополовите двойки. Ние също така сме заинтересовани в насърчаването на политики които подкрепят легитимността на разнообразни семейни структури, а не политика, която да привилегии на двуполовото семейство.” (стр. 399) Освен това, авторите добавят "Ние осъзнаваме че някои от изследванията които ние цитираме в подкрепа на нашата гледна точка ще се окажат неточни" (стр. 399). Забележително е че авторите не разглеждат интересите на детето като една от целите си. Внимателен прочит на статията показва че тя е по-скоро наподобява активизъм, не наука. Фактът че такъв коментар се е появил като водеща статия в челния журнал на Американската психологична асоциация показва, че активизмът е заменил науката в този случай.

Б. Хомосексуални двойки и отглеждане на деца

Осиновяването на деца от еднополови двойки привлича внимание към темата за отглеждането на деца от еднополови родители. До неотдавна защитниците на гей правата твърдяха, че отглеждането на деца в хомосексуална среда не само не крие опасности за децата, но даже може да е по-добре за тях в сравнение с двуполовите родители. Подобен активизъм изглежда нелогичен и противоречи на изобилието от рецензирани научни изследвания. Въпреки това, гражданските права на хомосексуалните двойки, както и активисткия фон с думи като толерантност, различие и борба срещу дискриминация, явно отхвърлят това което е в интерес на децата.

Внимателен прочит на много от изследванията показва наличие на проблеми. Лернер и Нагай (Lerner and Nagai, 2000) правят подроден анализ и стигат до следното заключение:

Някои твърдят че хомосексуалните родители възпитават деца толкова добре, колкото и бракосъчетаните биологични родители. Подробен анализ на методологията на 49-те изследвания които подкрепят това твърдение показват че те страдат от тежки методологични грешки. Освен методологичните грешки, нито едно от изследванията не третира адекватно проблема с потвърждаването на нулевата хипотеза, размера на статистическата извадка и съмнителна липса на корелация (стр. 1)

Уилиямс (Williams, 2000) също критикува изследванията за хомосексуално родителство и стига до подобно заключение. Уилиямс полага допълнителни усилия в своя преглед на изследвания проведени от Голомбок, Спенсър и Рътър (Golombok, Spencer and Rutter; 1983) и Голомбок и Таскер (Golombok and Tasker, 1996), които проследяват децата на лезбийки и хетеросексуални родители отвъд пълнолетието. Той отбелязва че според допълнително изследване, децата на лезбийки по-често се обмисляли хомосексуална връзка и по-често са имали такава. Този извод явно не е бил достатъчно интересен за изследователите. Уилиямс открива други пропуски направени от учени които са провеждали изследвания в тази област. Хъгинс (Huggins) намира разлика в променливостта на самочувствие между децата на хомосексуални и хетеросексуални родители. Хъгинс не е проверявал за значимост, но Уилиямс повторно анализира данните и открива че разликите са значителни. Уилиямс отбелязва че Люис (Lewis) е открила че децата на хомосексуални родители изпитват емоционални и социални трудности, но тези данни не намирят място в нейните заключения.

Едно от най-значимите изследвания публикувани през последните няколко години е проведено от Стейси и Библарз (Stacy and Biblarz, 2001). Стейси, бивш ръководител на програмата по Gender Studies в Университета на южна Калифорния а в момента в Университета в Ню Йорк, провежда мета-анализ който противоречи на близо 20 години изследвания които показват че няма разлика между деца отгледани от хетеросексуални и хомосексуални двойки. Разкритията на тези автори включват:

Изхождайки от традиционните културни норми, дъщерите на лезбийки, когато са сравнени с дъщери на хетеросексуални жени, по-често се обличат и държат по начин който не съответства на пола им. Синовете на майки лесбийки по-рядко се държат по традиционно мъжки начин. Те са по-склонни да бъдат нежни и любящи в сравнение с техните колеги в хетеросексуални семейства.
Едно от изследванията показва че значително по-голям процент от децата възпитани от лезбийки са били ангажирани в хомосексуално поведение (6 от 25) в сравнение с деца отгледани от хетеросексуални майки (0 от 20). По-голяма е вероятността деца отгледани от лезбийки да се замислят за хомосексуална връзка.
Девойки и млади жени отгледани от лезбийки са по-сексуално разкрепостени и по-малко целомъдрени в сравнение с момичета възпитани от хетеросексуални майки. От друга страна, синовете са по-малко сексуално разпрепостени и по-целомъдрени в сравнение с момчета отгледани от хетеросексуални майки.
Стейси и Библарз (Stacy and Biblarz, 2001) пишат че младите момичета възпитани от майки лезбийки са по-сексуално разкрепостени...с други думи, отново, деца (особено момичета) отгледани от лезбийки се отдалечават от традиционните полови норми, докато децата възпитани от хетеросексуални майки ги спазват (стр. 171).

Изследванията могат да бъдат обобщени по следния начин: лесбийките феминизират синовете си и правят дъщерите си по-мъжествени. Големият въпрос е дали е здравословно да се отхвърлят половите роли? Половото несъответствие е може би единственият фактор в литературата, който предрича появяване на хомосексуалност в бъдеще. Малко са фактите по отношение на които Рекерс (Rekers) и Хамер (Hamer) да са съгласни и половото несъответствие и появята нa хомосексуалност в последствие е един от тях. Рекерс (1995) пише следното: "Половото несъответствие може да е единственият общ фактор който се асоциира с хомосексуалност" (стр. 300). Хамер (1993) стига до следното заключение:

Повечето гейове са били лигльовци като деца. Въпреки провокативния и политически некоректен характер на това изказване, то съвпада с доказателствата. Това може да е най-последователното, добре документирано и значимо откритие в областта на изследванията на сексуална ориентация, може би в цялата човешка психология (стр. 166).

Стейси и Библарз (Stacy and Biblarz, 2001) предлагат интересно наблюдение: "Планираното [Ле-би-гей] родителство предлага истинска 'социална лаборатория' на семейно разнообразие в която учените могат ползотворно да разглеждат не само за придобиване на сексуална и полова идентичност, но и относителното влияние върху децата на пола и броя на техните родители, както и последиците от различни биосоциални пътища към родителство (стр. 179).

Етично ли е да се правят толкова радикални експерименти?

В. Хомосексуални двойки и осиновяване

[бележка: Авторът е бил на работа в агенция с програма за осиновяване на деца.] "Най-добрият интерес на детето" често е най-важното правило в агенцията, а осиновителите трябва да докажат, че са физически здрави, емоционално стабилни и разполагат с достатъчно дълъг живот за отглеждането на дете до зряла възраст. Въпросът е, "какво семейство е най-добро за детето?" с разбирането че някои родители не са в състояние или подготвени да отглеждат децата които са създали и че има деца, които поради злоупотреба или небрежност, се нуждаят от дом. Тези деца имат правото на най-добрия родителски вариант който обществото може да им предостави. Най-доброто възможно положение за детето, независимо от неговите нужди, е с родители чиито здраве и начин на живот могат да му предоставят оптимална среда за развитие по пътя към пълнолетие.

Исторически и актуални изследвания повдигат притеснения относно физическото и психическото здраве на хомосексуалистите, както и за стабилността на хомосексуалните връзки. Данните не могат да се приложат върху всички хомосексуалисти, но откритията са прекалено важни за да бъдат пренебрегвани когато става въпрос за деца.

Г. Психическо здраве, физическо здраве, стабилността на хомосексуални мъже и жени и продължителността на хомосексуалните връзки

Данните за присическото здраве са тревожни. Херел, Голдбърг, Трю, Рамакришнан, Лионс, Айсен (Herrel, Goldberg, True, Ramakrishnan, Lyons, Eisen; 1999) правят заключението че "Еднополовата сексуална ориентация се свързва със самоубийство...значително повишеният риск от суицидно поведение при хомосексуалните мъже е малко вероятно да бъде поради злоупотребата с наркотични вещества или други психични заболявания" (стр. 867). Фергюсон, Хорлуд и Беатрейс (Fergusson, Horwood, and Beautrais; 1999) правят следното заключение:

Гей, лесбийки и бисексуални млади хора са изложени на повишен риск от тежка депресия. . . поведенческо разстройство. . . никотинова зависимост. . . суицидни мисли. . . опити за самоубийство (Стр. 876).

Тези изследователи също отбелязват че "изводите подкрепят данните които твърдят че хомосексуалните и бисексуалните младежи са изложени на повишен риск от психични проблеми, а тези асоциации са особено очевидно при измервания на суицидно поведение" (стр. 876). Коментари на тези изследвания бяха предложени от едни от най-известните изследователи в областта. Бейли (Bailey, 1999) отбелязва:

Тези изследвания съдържат може би най-добрите публикувани данни за връзка между хомосексуалността и психопатология, като и двете стигат до едно и също неприятно заключение: хомосексуалните хора са със значително по-висок риск от някои емоционални проблеми, включително и самоубийство, тежка депресия. Предварителни резултати от мащабно проучване в Холадния подкрепят тези открития (стр. 883).

Бейли (Bailey, 1999) предлага следните възможни обяснения:

"Увеличеният риск от депресия и самоубийство сред хомосексуалните хора се дължи на социално потисничество" (стр. 884).
"Хомосексуалността представлява отклонение от нормалното развитие и е свързана с други такива отклонения, които могат да доведат до психични заболявания" (стр. 884). Тъй като еволюцията естествено избира за хетеросексуалност, Бейли посочва че хомосексуалността може да представлява "грешка на развитието" (стр. 884). Някои изследвания свързват хомосексуалността с нестабилно развитие (стр. 884).
Повишената психопатология сред хомосексуалните хора е следствие на разлики в начина на живот свързан със сексуалната ориентация...поведенчески рискови фактори, свързани с мъжката хомосексуалността са пасивния анален секс и разврат (стр. 884).

Бейли заключава: "Би било жалко, ако социополитически опасения попречат на изследователи добросъвестно да разглеждат която и да е разумна хипотеза" (стр. 884).

Според коментар написан от Ремафеди (Remafedi, 1999): "Почти няма съмнение че хомосексуалната ориентация е свързана със [самоубийство], поне сред младите хора" (стр. 886)

Според Фридман (Friedman, 1999), "Очевидно има необходимост от допълнително разследване на връзките между сексуална ориентация, самоубийство и психопатология. Научно сътрудничество между клинични лекари, описателни психиатри и епидемиолози може да помогне да се направи разлика между причините и последствията от тези асоциации” (стр. 888).

Тези заключения бяха потвърдени от друго проучване (Sandfort, de Graaf, Bijl, Schnabel; 2001). Учените стигат до извода че хомосексуалните мъже са по-склонни към тежка депресия и биполярни разстройства. За период от 12 месеца, хомосексуалните мъже обсесивно-компулсивно разстройство в сравненине с хетеросексуалните (стр. 87).

Хомосексуалните жени значително по-честo злоупотребяват с наркотични вещества през живота си, в сравнение с хетеросексуални жени (стр. 87). Това проучване e значимо от няколко гледни точки. Първо, това е голямо проучване обхванало 7000 човека. Сред анкетираните, 2.8% от мъжете и 1.4% от жените са били класифицирани като хомосексуални. Авторите отбелязвар например, че наличието на две или повече психични разстройства през живота при мъже с хомосексуално поведение е 37.85%, срещу 14.4% за мъже, които не участват в хомосексуални поведения. За жени практикуващи хомосексуално поведение, случаите на две или повече психични разстройства са 39.5% срещу 21.3% за жени които не практикуват хомосексуално поведение. (Sandfort, et al., 2001). Лошото отношение на обществото спрямо хомосексуалните едва ли е хипотеза, която ще намери подкрепа в това изследване, защото то е проведено в Холандия, една от най гей подкрепящите държави в света.

Високите стойности на самоубийство сред хомосексуалните са потвърдени в научната литература. Според проучване описано във вестника The Washington Advocate (2002 г.), Лиса Линдли (Lisa Lindley) използвала 927 гейове, лезбийки, бисексуални и транссексуални за своето проучване. Линдли открива че 62.1% от лезбийките са обмисляли самоубийство, както и 58.2% от гейовете. 29.2% от лезбийките са правили опит за самоубийство, както и 28.8% от гейовете.

Изследвания на сексуалните блудства и връзката с хомосексуалността показват че има последствия за здравето. Шрайр и Джонсън (Shrier and Johnson 1988) откриват че вероятността мъжките жертви на хомосексуални блудства впоследствие да се идентифицират като хомосексуалисти е седем пъти по голяма в сравнение с мъже, които не са били жертва на сексуално насилие. В половината случаи на блудства е било упражнено насилие. Средната възраст на която жертвите са съобщили за случилото се е 18.2 години, като диапазонът е от 15 г. до 24 г. Средната възраст на която лицата са станали жертва на хомосексуално блудство е 10 г. "Половината жертви в момента се самоидентифицират като хомосексуални и често пъти свързват хомосексуалността си с преживяното сексуално насилие" (p. 1192).

Допълнителни данни за блудства могат да бъдат намерени в изследване на Томео, Темплер, Андерсон и Котлер (Tomeo, Templer, Anderson, and Kotler; 2001). Изследователите са използвали неклинична извадка от 942 пълнолетни за да сравнят процента хетеросексуални и не-хетеросексуални които са били жертва на блудство по време не детството си. Изследователите откриват че 46% от гейовете и 22% от лезбийките са докладвали за хомосексуално блудство по време на своето детство. За сравнение, сред хетеросексуалните, 7% от мъжете и 1% от жените са били жертва на хомосексуално блудство по време на детството си. Изследователите отбелязват, че това е първото проучване което докладва за значителни хомосексуални блудства срещу момичета. Момичетата са били на средна възраст 13 години по време на еднополовата сексуална злоупотреба, докато момчетата са били средно на 11-годишна възраст. Това изследване е особено важно защото участниците не са недоволни хомосексуални мъже и жени. 97% са били участници в мероприятия за гей гордост във времето когато са били интервюирани. Особено интригуващо в това изследване е че 68% от мъжете и 38% от жените не са се определяли като хомосексуални преди да станат жертва на хомосексуално блудство.

Насилието при гей и лесбийските взаимоотношения също е обект на изследвания. Валднер-Хаугруд, Грач и Магрудер (Waldner-Haugrud, Gratch, and Magruder; 1997) разглеждат случаите на насилие при интимните взаимоотношения на гейове и лезбийки. Резултати от проучване сред 283 гейове и лезбийки показва че 47.5% от лезбийките и 29.7% от гейовете са били насилвани от хомосексуален партньор.

Високите нива на насилие в гей и лезбийските взаимоотношения намират значителна подкрепа в изследванията. Според изследване на Локхарт (Lockhart, 1994), 90% от лезбийките участвали в проучването за били обект на един или повече случаи на вербално насилие от страна на техните партньори през последните 12 месеца. 31% са докладвали за поне един случай на физическо насилие. Лай и Джентълуариър (Lie and Gentlewarrior, 1991) откриват че над половината лезбийки са били малтретирани от партньор. Айланд и Летелие (Island and Letellier, 1991) отбелязват че случаите на домашно насилие сред гейовете са на ниво почти двойно това на хетеросексуалното население. Според национално проучване сред лезбийки, публикувано от Брадфорд, Райн и Ротлъм (Bradford, Ryan and Rothlum, 1994) 75% от почти 2000 участници са получавали психологична помощ, често пъти за депресия.

Сред извадката като цяло, високо разпространени са житейските събития и поведения свързани с психични проблеми. 32% са били обект на физическо насилие, 32% са били изнасилени или сексуално нападнати. 19% са участвали в кръвосмесителна връзка като деца. Почти една трета използват тютюн ежедневно и около 30% са пили алкохол повече от веднъж седмично; 6% пият всеки ден. Един на всеки пет е пушил марихуана повече от веднъж месечно. 21% са пробвали да се самоубият, повече от половината са били прекалено нервни за да изпълняват обикновени дейности по някое време през предходната година, а повече от една трета са били депресирани (стр. 228).

Много тревожен материал се появи наскоро в популярно американско списание. Статията описва група гей мъже които съзнателно търсят вируса ХИВ (Фрийман; Freeman, 2003). Фрийман пише за интервю с д-р Робърт Кабай (Robert Cabaj) от Сан Франциско, който казва че т. нар. "bug chasers" са често срещано явление. Кабай предполага че поне една четвърт от заразените хомосексуалисти може би са търсили болестта. Статията се върти около мъж на име Карлос, който смята че е имал стотици сексуални партньори и с нетърпение очаква деня когато ще се окаже че самият той е серопозитивен и ще може да зарази друг човек. Процесът се нарича "даване на подарък" (gift-giving). Карлос отбеляза че “колкото и болно да звучи, убивайки друг мъж бавно...е вълнуващо” (стр. 48).

Смъртността сред тези, които практикуват хомосексуално поведение е привлякла вниманието на изследователи на общественото здраве. Използвайки извадка от голям градски център в Канада, изследователи се съсредоточават върху смъртността на мъже с хомосексуални връзки. Изследователите Хог и Стратди (Hogg and Strathdee) правят следното заключение:

В голям канадски център, продължителността на живота за 20-годишни гей и бисексуални мъже е от 8 до 20 години по-кратка в сравнение с останалите мъже. Ако този модел на смъртност продължи, ние смятаме че почти половината от гейовете и бисексуалните мъже които в момента са на 20 години няма да достигнат 65-тия си рожден ден. При дори най-либералните предположения, гей и бисексуалните мъже в този градски център имат продължителност на живота сравнима с тази на мъжкото население на Канада през 1871 г. (стр. 657).

Преди няколко години брой на The American Journal of Public Health (June 2003, Vol. 93, No. 6) обърна внимание на рисковете породени от хомосексуалните практики. Корицата на списанието съдържа множество плакати на тема здраве, включително този надпис: "Дадох на любовника си всичко, включително ХИВ. Не исках. Направихме грешка. Може би дълбоко в себе си мислехме че ще се чувстваме по-добре ако и двамата го имаме. Сега знам че това са глупости. ХИВ не е подарък." Журналът продължава с лоши новини, една статия след друга. Ето какво пише Мери Нортбридж (Mary F. Northbridge, 2003):

Борейки се да разберем катастрофалната ХИВ епидемия сред МСМ (мъже, които правят секс с мъже) през 1980-те години чрез обсъждане на теми за сексуалността и хетеросексизма, ще направим ли крачка назад едва 20 години по-късно, когато случаите на ХИВ се увеличават, особено сред МСМ? (стр. 860)

В същия брой, редакторската колонка на Грос (Gross, 2003) обръща внимание на активизирането на ХИВ/СПИН сред хомосексуалните мъже в САЩ. Най-високите стойности на разпространение на ХИВ се срещат сред афро-американците гейове и испаноговорящите гейове. Грос пише следното: "За да предотвратим разпространението на ХИВ имаме днес това което имахме преди две десетилетия, когато разбрахме че вирусът който причинява СПИН се разпространява сексуално: поведенчески интервенции" (стр. 861).

Малебранш (Malebranche, 2003) обръща внимание на оценка на риска и намаляването на риска. Малебранш разглежда изследване проведено в 6 американски градове, според което 93% от афро-американците които са били серопозитивни смятали че риска от СПИН е малък и не са знаели че самите те са заразени. Това изследване противоречи на схващането че след като човек се разкрие като хомосексуалист се подобрява менталното му здраве и той става по-отговорен в поведението си и съответно намалява вероятността на да се зарази с ХИВ. Напротив, вирусът е по-разпространен сред афро-американците които са разкрили своята сексуалност (24% срещу 14%), в сравнение с тези които не са. Те освен това са правили повече секс без предпазни средства (41% срещу 32%) в сравнение с тези които не са се разкрили.

Втора статия, написана от Грос (Gross, 2003) съдържа предупреждение: "Втората вълна ще ни удави" ("The Second Wave Will Drown Us"). Грос цитира американския Център за контрол на заболяванията (Centers for Disease Control), според който случаите на ХИВ/СПИН сред гейовете в Америка са се увеличили 14% между 1999 г. и 2001 г. Той обръща внимание на безпрецедентните огнища от сифилис и тревожно високите нива на ректална гонорея. Той също така отбелязва появата на видима субкултура на мъже които правят анален секс с мъже без презерватив ("barebacking"). Грос заключава че "поведенческите намеси за промотиране на презервативи - единствената стратегия която имаме за да спрем епидемията сред МСМ - не успяват" (стр. 874).

Грос предлага следното интересно сравнение:

В деня когато седем австронавти умряха и фрагменти от совалката им паднаха в Тексас, шест пъти повече американски МСМ са се заразили. Може би броят е по-висок, тъй като това е станало през уикенда, може би по-нисък, ако новината за катастрофата е прекъснала някои интимни занимания...предполага се че лечението на МСМ, които са станали серопозитивни в този ден ще струва общо около $6.5 милиона (стр. 879).

Чикароне (Ciccarone, 2003) отбелязва следното: "Рисков секс без оповестяване на серопозитивния статус не е рядко явление сред хората с ХИВ" (стр. 949). Изследването отбелязва че секс без оповестяване на ХИВ-статуса е сравнително често срещано при хора, живеещи с ХИВ. Предполага се че 45300 гей или бисексуални мъже, 8000 хетеросексуални мъже и 7500 жени, всички инфектирани с ХИВ, правят секс без да съобщават че са заразени. Това трябва да се разглежда като консервативно предположение (стр. 952).

Може би най-тревожно проучване е проведено от Коблин и др. (Koblin, et al., 2003). Авторите описват разпространението на рисковото поведение сред МСМ които са участвали в проучване за поведенчески намеси проведено в шест градове в САЩ: Бостън, Чикаго, Денвър, Ню Йорк, Сан Франциско и Сиатъл. Данните включват хомосексуални мъже които са били серопозитивни и които са съобщили за извършване на анален секс с един или повече партньори по време на предходната година. Резултатите са потресаващи: сред 4295 мъже, 48% и 54.9% съответно, съобщават че са правили, без предпазни средства, пасивен и активен анален секс през предходните 6 месеца. Сексът без предпазни средства е по-вероятен с един основен партньор, или няколко партньора, отколкото с един не-основен партньор (стр. 926).

Макар че това не може да е подробно описание медицинските последствия от хомосексуалните практики, следните заболявания са изключително често срещани сред хомосексуалните мъже: анален рак, херпес симплекс вирус, ХИВ, човешки папилома вирус, гонорея, вирусни видове хепатит Б и С и сифилис. Някои от тези болести са почти непознати за хетеросексуалните. Болести като сифилис се срещат сред хетеросексуалните, но не са чак толкова разпространени колкото сред гей населението (Дигс; Diggs, 2003). През 1999 г. американският Център за контрол на заболяванията (Centers for Disease Control) съобщава че 85% от случаите на сифилис в Кинг Каунти, щата Вашингтон са сред гейове. Сифилис в момента е с размерите на епидемия в Сан Франциско (Heredia, 2001). Освен болести, аналният секс може да доведе до хемороиди, аноректални травми и задържане на чужди тела (Бароне; Barone, 1983). Списъкът продължава с т. нар. "синдром на гей вътрешности" (gay bowel syndrome) и изключително високи нива на паразитни инфекции (Hastings & Weher. 1994; Kazal 1976).

Въпреки че изследванията на заболявания свързани с женската хомосексуалност са сравнително нови, ясно е че хепатит Б, хепатит С, злоупотреба с алкохол и наркотици, се срещат значително по-често сред лесбийки в сравнение с хетеросексуални жени (Fethers, 2002).

При лезбийките опасността от рак на гърдата е три пъти по-голям в сравнение с хетеросексуалните жени (Burnett, Stakley, Slack, Roth, & Lerman, 1999; The Medical Institute for Sexual Health, 1999). Тези заключения са подкрепени от изследване проведено от Сюзан Хейнс (Suzanne Haynes) от National Cancer Institute. Хейнс предполага че рискът при лезбийките е три пъти по-голям в сравнение с средностатистическото женско население (Campbell, 1994).

Развратът сред гейовете не е мит. Гей авторът Габриел Ротело (Gabriel Rotello) пише следното: "Гей освобождението е основано...на сексуално братство от разврат и отхвърлянето на този разврат би означавало предателство с огромни размери" (стр. 112). Мнението на Ротело среща подкрепа в литературата. Бел и Уайнбърг (Bell and Weinberg, 1978) откриват че 75% от белите гей мъже са правили секс с повече от 100 мъже през живота си. 15% твърдят че са имали между 100 и 249 сексуални партньора, а 17% твърдят че са имали между 500 и 999 партньора. 28% твърдят че са правили секс с над 1000 мъже през живота си. След появата на СПИН, средностатистическият брой на сексуални партньори намалява от 6 на месец до 4 (McKusick, 1984). Наскоро обаче американският Център за контрол на заболяванията (Centers for Disease Control) съобщава че между 1994 г. и 1997 г. броят на гейовете с множество партньори и секс без предпазни средства се е увеличил от 23.6% до 33.3%, като най-голямото повишение е сред мъже до 25-годишна възраст (1999 г.). Според друг доклад на същата агенция, 30% от афро-американските гейове са серопозитивни. 46% от тези участвали в изследването признават че са правили анален секс без предпазни средства през предходните няколко месеца, докато по-малко от 30% осъзнават че са били заразени (Стърнберг; Sternberg, 2001).

Макар че развратът сред лезбийките не е чак толкова краен, австралийско изследване показва че вероятността лезбийка да е имала сексуални взаимоотношения с повече от 50 мъже е 4.5 пъти по-голяма от вероятността хетеросексуална жена да е имала сексуални взаимоотношения с повече от 50 мъже. (Price, 1996). Интересно е че 93% от лезбийките са правили секс с мъже. Други изследвания подкрепят подобни заключения. (Ferris, 1996; Skinner & Stokes, 1996).

Моногамията обикновено се определя като сексуална вярност. Може би най-голямото проучване за сексуалната вярност е проведено от Майкъл, Гагнон, Лауман и Колата (Michael, Gagnon, Laumann, and Kolata; 1994), които установяват, че по-голямата част от хетеросексуалните двойки са моногамни когато бракът им е жив. 94% от бракосъчетаните двойки и 75% от тези живеещи на семейни начала са имали само един сексуален партньор през предходните 12 месеца. От друга страна, сексуалната вярност е толкова рядко срещана сред гей мъжете че се предлага нов термин "моногамията без вярност." Гейове които са били с партньор признават че са правили секс с друг човек в 66% от връзките си през първата година. Процентът достига 90 когато става въпрос за връзки продължили 5 години. Според едно изследване, 15% от гейовете и 17.3% от лезбийките са имали връзки които са продължили повече от 3 години.

Друго изчерпателно изследване на хомосексуалността и моногамията е проведено от Мъкуиртър и Матисон (McWhirter and Mattison, 1984), наблягайки на качеството и стабилността на дълготрайните хомосексуални връзки. Изследването всъщност е било проведено за да обори твърдението че връзките на гей мъжете не са постоянни. Самите автори са хомосексуална двойка, единият психиатър а другият психолог. След дълго търсене те намерили 156 двойки които са имали връзки с продължителност от една до 37 години. Две-трети от участниците споделили че са очаквали моногамия когато са започнали взаимоотношения с партньора си. Резултатите показват че от тези 156 двойки, едва 7 са успели да бъдат моногамни. Освен това, нито една от тези седем двойки не са били заедно повече от пет години. С други думи, изследователите не са могли да намерят даже една мъжка хомосексуална двойка в която двамата да са били верни един на друг повече от пет години.

Очакването за външна сексуална активност е правило за мъжките гей двойки и изключение за хетеросексуалните двойки. Хетеросексуалните двойки живеят с някакво очакване че техните отношения са "докато смъртта ни раздели," докато гей двойки се чудят дали че техните взаимоотношения ще оцелеят (стр. 3).

Мъкуиртър и Матисон (McWhirter and Mattison, 1984) признават че сексуалната активност извън връзката повдига въпроси за доверие, самочувствие и зависимост. Те обаче смятят че основният фактор съхраняващ двойката след десетата година е липсата на чувство на собственост. Много двойки научават в началото на взаимоотношенията си че взаимното сексуално обвързване е най-голямата заплаха за връзката им (стр. 256).

Изследване публикувано в журнала AIDS (2003) показва че гей връзките продължават средно година и половина и средно имат по осем партньора извън тези връзки.

II. Заключение

Изследванията са ясни: майките и бащите са крайно необходими за оптималното отглеждане на деца. Половото допълване дава на децата възможност да се развиват в най-добрата възможна среда. Други семейни форми не са еднакво полезни или здравословни за деца. Значителни изследвания показват отрицателните последствия от липсата на баща. Човек може само да прави догадки за последствията при липса на майка.

Осиновяването не е право. Интересът на детето винаги трябва да надделява. Макар че повечето деца се справят добре когато са отглеждани от биологичните си родители, някои деца са предоставени за осиновяване защото родителите им не могат да се грижат адекватно за тях. Други пък са били малтретирани или пренебрегнати. Тези деца имат правото на най-добрия родителски вариант, който обществото може да им предложи. В интерес на детето е да бъде в семейна среда с родители чийто здраве и начин на живот могат да му предоставят адекватни грижи докато то расте. Данни от социалните науки ни показват че бракосъчетани майка и баща постигат добри резултати с осиновените деца. Другите семейни форми не са оптимални и излагат децата на риск.

Появяващите се данни за деца отглеждани от хомосексуални двойки дават много поводи за притеснение, показвайки че има разлики между деца при хетеросексуални и хомoсексуални двойки. Стейси и Библарз (Stacy and Biblarz, 2001) оспорват предишни проучвания за хомосексуално родителство и правят заключение че лезбийките феминизират синовете си и имат по-мъжествен ефект върху дъщерите. Колко здравословно е отхвърлянето на половите роли? Още по-обезпокоително е че исторически и съвременни изследвания дават повод за притеснение относно медицинските последствия на хомосексуалните праките, както и за стабилността на хомосексуалните връзки. Медицинското и ментално здраве, продължителност и стабилност на връзката са темите които трябва да се вземат предвид когато става въпрос за отглеждането на деца. Тези които са ангажирани с хомосексуални практики ни дават повод за притеснение във всички гореизброени категории. Хейтон (Heyton, 1993) изразява загриженост за деца които не са отгледани в среда с разнополови родители. Какво научават децата от хомосексуалните връзки? Хейтон пише следното:

Хомосексуалистите...са слаб модел на брак. Децата по пример се учат че брачните връзки са преходни и предимно сексуални по характер. Сексуалните връзки са предимно за удоволствие, а не за създаване на потомство. Втълпява им се че моногамията в брака не е норма и не трябва да се насърчава ако човек иска да има добър брак (стр. 9).

Приносът на половото допълване за възпитаването на деца се корени във вродените разлики между мъже и жени. Харвардският социолог Питирим Сорокин (Pitirim Sorokin, 1956) стига до заключението че нито едно общество което е загърбило брака не е оцеляло. Традиционният брак и традиционното родителство допринасят за осъществяването на смисъла на живота както за отделни хора, така и за обществото като цяло.

Радвайки се на брачния съюз в безкрайното му богатство, родителите свободно изпълняват много други първостепенни задачи. Те създават потомство на човешката раса. Чрез тяхното потомство те определят наследствените и придобитите характеристики на бъдещите поколения. Чрез брака си те постигат собственото си социално безсмъртието, както и това на техните предци, на техните определени групи и общност. Това безсмъртие е осигурено чрез предаване на тяхното име и ценности и на техните традиции и начин на живот на своите деца, внуци и следващи поколения (стр. 6).

По отношение на половото допълване и отглеждането на деца, традиция и науката са в съгласие: майките и бащите осигуряват оптимално развитие на децата. Нуждите на децата трябва да са на първо място. Поставянето на деца в среда в която няма майки и баща ни поставя по хлъзгав наклон изпълнен с рискове, които нито децата, нито обществото могат да си позволят.

*Dr. Byrd is President of the Thrasher Research Fund and Clinical Professor of Medicine, University of Utah School of Medicine with appointments in the Department of Family and Preventive Medicine and in the Department of Psychiatry. In addition, Dr. Byrd has an adjunct appointment in the Department of Family Studies. Reprinted by permission of S. J. Quinney College of Law, University Of Utah, Journal of Law & Family Studies.

БЕЛЕЖКИ

American Journal of Public Health (2003) Cover, 93, 6.

Bailey, J. M. (1999). Homosexuality and mental illness. Archives of General Psychiatry, 56, 883-884

Barone, J. E., Yee, J. & Nealon, T.F. Jr. (1983). Management of foreign bodies and trauma of the rectum. Surgery, Gynecology and Obstetrics, 156(4), 453-457.

Baumrind, D. (1982). Are androgynous individuals more effective persons and parents? Child Development, 53, 44-75

Baumrind, D. (1991). The influence of parenting style on adolescent competence and substance use. Journal of Adolescence, 11 (11), 59-95.

Bell, A. P. & Weinberg, M. S. (1978). Homosexualities: a study of diversity among men and women. New York: Simon and Schuster.

Berger, B., Kolton, S., Zenilman. J. M., Cummings, M. C., Feldman, J., & McCormack. W. M. (1995). Bacterial vaginosis in lesbians: a sexually transmitted disease. Clinical Infectious Diseases, 21, 1402-1405.

Biller, H. B. (1993). Fathers and families: paternal factors in child development. Westport, CT: Auburn House.

Blankenhorn. D. (1995). Fatherless America: confronting our most urgent social problem. New York: Basic.

Bradford, J., Ryan, C., & Rothblum, R. C. (Eds.), (1994). National Lesbian Health Care Survey: Implications for mental health care. Journal of Consulting and Clinical Psychology, 62(2), 228-242.

Broughton, A. E. (2002). U. study says dads are important, too. Salt Lake Tribune, April 5.

Burnett. C. B., Stakley, C. S., Slack, R., Roth, J., & Lerman, C. (1999). Patterns of breast cancer screening among lesbians at increased risk for breast cancer.Women and Health, 29(4), 35-55.

Campbell, K. (1994). Specialist weighing mammogram advice. The Washington Blade, 19 December 2.

Center for Disease Control (1999). Increases in unsafe sex and rectal gonorrhea among men who have sex with men--San Francisco, California, 1994-1997.Mortality and Morbidity Weekly Report. 48(3), 45-48. January 29.

Center for Disease Control (1999). Resurgent bacterial sexually transmitted disease among men who have sex with men--King County, Washington, 1997-1999. Morbidity and Mortality Weekly Report, 48(35), 773-777. September 10.

Ciccarone, D. H. Kanouse, D. E., Collins, R. L., Miu, A. Chen, J. L. Morton. S. C. et al. (2003). Sex without disclosure of positive HIV status in a U.S. probability sample of persons receiving medical care for HIV infections. American Journal of Public Health, 93(6), 949-954.

Clark-Stewart, K. A. (1980). The father's contribution to children's cognitive and social development in early childhood. In F. A. Pedersen, ed., The father-infant relationship: observational studies in the familv setting. New York: Praeger.

Cromwell, N. A. & Leper, E. M. (Eds.). (1994). American fathers and public policy, Washington, D.C.: National Academy Press.

Diener, M. L., Mangelsdorf, S. C., McHale, J. L. & Frosch. C. A. (2002). Infancy, 3(2), 153-174.

Diggs, J. R. (2002). The health risks of gay sex. Corporate Resource Council.

Ferguson, D. M, Horwood, L. J, & Beautrais, AL. (1999). Is sexual orientation related to mental health problems and suicidality in young people? Archives of General Psychiatry, 56, 876-880.

Ferris. D. (1996). A neglected lesbian health concern: cervical neoplasia. TheJournal of Family Practice, 43(6), 58 1-584.

Fethers, K. & Caron, M. (2000). Sexually transmitted infections and risk behaviors in women who have sex with women. Sexually Transmitted Infections, 76(5), 345-349.

Freeman, 0. A. (2003). In search of death. Rolling Stone magazine. 45-48.

Friedman. R. C. (1999). Homosexuality, psychopathology, and suicidality. Archives of General Psychiatry, 56, 887-888.

Gilligan, C. (1994). In a different voice. Cambridge. MA. Harvard University Press.

Golombok, S., Spencer, A. & Rutter, M. (1983). Children in lesbian and single-parent households: psychosexual and psychiatric appraisal. Journal of Child Psychology and Psychiatry, 24, 551-572. Sociological Review, 66(2), 159-183.

Golombok, S. & Tasker, F. (1996). Do parents influence the sexual orientation of their children? Findings from a longitudinal study of lesbian families?Developmental Psychology, 32, 3-11.

Greenberger, E. (1984). Defining psychosocial maturity in adolescence. In P. Karoly & J. J. Steffans, (Eds.), Adolescent behavior disorders: foundations and temporary concerns. Lexington, MA: Lexington Books.

Gross, M. (2003). When plagues don't end. American Journal of Public Health, 93(6). 86 1-862.

Gross, M. (2003). The second wave will drown us. American Journal of Public Health, 93(6), 872-881.

Hamer, D. & Copeland, P. (1994). The Science of Desire. New York: Simon and Schuster.

Hastings, 0. E. & Weber, R. W. (1994). Use of the term 'gay bowel syndrome, Reply to a letter to the editor. American Family Physician, 49(3), 582.

Hayton, B. (1993). To marry or not: The legalization of marriage and adoption of homosexual couples. Newport Beach, CA. The Pacific Policy Institute.

Healthwatch. Study: Lesbian, bisexual women take more health risks than gay men. Advocate. December 27, 2002.

Heredia, C. (2001). Big spike in cases of syphilis in SF: gay, bisexual men affected the most. San Francisco Chronicle, October 26.

Herrell, R. Goldberg, J., True, W. R., Ramakrishnan, V., Lyons, M., Eisen, S. et al. (1999). Sexual orientation and suicidality. Archives of General Psychiatry, 56, 867-875.

Hogg, R S. & Strathdee, S. A. (1997). Modeling the impact of HIV disease on mortality in gay and bisexual men. International Journal of Epidemiology, 26(3), 657-66 1.

Huggins, S.L. (1989). A comparative study of self-esteem of adolescent children of divorced lesbian mothers and divorced heterosexual mothers. Journal of Homosexuality, 18, 123-135.

Island, D. & Letellier, P. (1991). Men who beat the men who love them: Battered gay men and domestic violence. New York: Haworth Press.

Kazal, H. (1976). The gay bowel syndrome: clinico-pathologic correlation in 260 cases. Annals of Clinical and Laboratory Science, 6(2), 184-192.

Koblin, B. A., Chesney, M. A., Husnik, M. J., Bozeman, S., Celum, C. I., Buchbinder, S. et al. (2003), High-risk behaviors among men who have sex with men in 6 U.S. Cities: Baseline data from the EXPLORE Study. American Journal of Public Health, 93(6), 926-932.

Lerner, R. & Nagai, A.K. (2000). Out of nothing comes nothing: Homosexual and heterosexual marriage not shown to be equivalent for raising children," paper presented at the Revitalizing the Institution of Marriage for the 21st Century conference, Brigham Young University, March, Provo, UT.

Lie, G. Y. & Gentlewarrior, 5. (1991). Intimate violence in lesbian relationships; discussion of survey findings and practice implications. Journal of Social Service Research, 15, 4 1-59.

Lockhart, L.L., (1994). Letting out the secret: violence in lesbian relationships.Journal of Interpersonal Violence, 9, 469-492.

Lundy, M. S. & Rekers, G. A. (1995). Homosexuality: development, risks, parental values, and controversies. In G. A. Rekers, ed., Handbook of Child and Adolescent Sexual Problems. New York: Lexington Books.

Malebranche, D. J. (2003). Black men who have sex with men and the HIV epidemic: Next Steps for Public Health. American Journal of Public Health, 93(6), 862-864.

Medical Institute for Sexual Health (1999). Health implications associated with homosexuality, 63.

Messer, A. (1989). Boys' father hunger: The missing father syndrome. Medical Aspects of Human Sexuality, 23(1), 44-50.

McKusick, L (1985). Reported changes in the sexual behavior of men at risk for AIDS, San Francisco, 1982-84--the AIDS behavioral research project. Public Health Reports, 100, 6, 622-629.

McLanahan, S. & Sandefur, G. (1994). Growing up with a single parent: What hurts, what helps. Cambridge, MA: Harvard University Press.

McWhirter, D. P. & Mattison, A. M. (1984). The male couple: How relationships develop. Englewood Cliffs, NJ: Prentice Hall, Inc.

Michael, R., Gagnon, J. H., Laumann, E. 0, & Kolata, G. (1994). Sex in America: A definitive survey. Boston: Little, Brown and Company.

Northbridge, M. E. (2003). HIV returns, American Journal of Public Health, 93(6), 860.

Patterson, C. J. (1995). Families of the lesbian baby boom: Parent's division of labor and children's adjustment. Developmental Psychology, 31, 115-123.

Parke, J. (1981). Fathers. Cambridge, MA: Harvard University Press.

Popenoe, D. (1996). Life without father. New York: Mark Kessler Books, The Free Press.

Price, J., et al (1996). Perceptions of cervical cancer and pap smear screening behavior by women's sexual orientation. Journal of Community Health, 2(2), 89-105.

Pruett, K. D. (1993). The paternal presence. Families and Society, 74, 46-54.

Pruett, K. D. (1987). The Nurturing Father. New York: Warner Books.

Rekers, G. A. (1995). Handbook of Child and Adolescent Sexual Problems. New York: Lexington.

Remafedi, G. (1999). Suicide and sexual orientation. Archives of General Psychiatry, 56, 885-886.

Rossi, A. 5. (1987). Parenthood in transition: From lineage to child to self-orientation. In J. B. Lancaster, J. Ahman, AS. Rossi, and L.R. Sherrod. eds.,Parenting across the life span: biosocial dimensions. New York: Aldene de Gruyter, 31-81.

Rotello, G. (1997). Sexual Ecology: AIDS and the destiny of gay men. New York: Penguin Group.

Sandfort, T. G., de Graaf, R., BijI, R. V. & Schnabel, P. (2001). Same-sex behavior and psychiatric disorders. Archives of General Psychiatry, 58, 85-91.

Shapiro, J. L. (1994). Letting dads be dads. Parents, June, 165, 168.

Shrier, D. & Johnson, R. L. (1988). Sexual victimization of boys: An ongoing study of an adolescent medicine clinic population. Journal of the National Medical Association, 80(11), 1189-1193.

Silverstein, L. B. & Auerbach, C. F. (1999). Deconstructing the essential father.American Psychologist, 54 (6), 397-407.

Skinner, C. et a!. (1996). A case-controlled study of the sexual health needs of lesbians. Sexually Transmitted Infections, 72 (4), 277-280.

Sorokin, P. (1956). The American Sex Revolution. Boston: Porter Sargent Publishers.

Stacy, J. & Biblarz, T. J. (2001). (How) does the sexual orientation of parents matter? American Psychological Review, 66(2), 159-183.

Sternberg, S. (2003, February 6). 1 in 3 young gay black men are HIV positive.USA Today.

Tomeo, M. E. et al. (2001). Comparative data of childhood and adolescence molestation in heterosexual and homosexual persons. Archives of Sexual Behavior, 30(5), 535-541.

Waldner-Haugrud, L. K., Gratch, L. V. & Magruder, B. (1997). Victimization and perpetration rates of violence in gay and lesbian relationships: Gender issues explored. Violence and Victims, 12(2), 173-185.

Williams, R. N. (2000). A critique of the research on same-sex parenting. In D.C. Dollahite, ed., Strengthening Our Families, Salt Lake City, Utah: Bookcraft, 352-355.

Xiridou, M. et al. (2003). The contribution of steady and casual partnerships to the incidence of HIV infection among homosexual men in Amsterdam. AIDS, 17(7), 1029-1038.

Yogman, M. W. (1982). Development of the father-infant relationship. In H. E. Fitzgerald, B. M. Lester and M. W. Yogman, eds. Theory and research in behavioral pediatrics. New York: Plenum Press.